Будителите не са създавали свободна мисъл, за да я заменим с нови догми
Всяка година, когато настъпи краят на октомври, България отново се разделя на два лагера. Едните обличат костюми, слагат маски, организират празненства и се забавляват. Другите гневно заклеймяват Хелоуин, обявяват го за чужд, вреден и несъвместим с българския дух и призовават да бъде забранен. В този шум понякога се губи най-важното – само след часове България ще отбележи Деня на народните будители.
Но защо трябва да противопоставяме два толкова различни повода? Защо празникът на българските книжовници, просветители и духовни водачи трябва да бъде защитаван чрез отрицание на чужди обичаи? И от кога родолюбието се измерва с това колко неща сме забранили?
Най-странното в тази ежегодна полемика е, че част от най-шумните защитници на традицията сякаш са забравили какво означава свободата на съвестта, колко тежко е било преследването на вярата и кой всъщност прекъсва официалното честване на Деня на народните будители.
И нека маските паднат сега…
Нека започнем от очевидното: Хелоуин и Денят на народните будители не са конкуренти. Те не претендират за едно и също място в календара на духовността и не носят един и същ смисъл.
Хелоуин е празник с исторически пластове, свързани със западноевропейските традиции около Вси светии и старите сезонни обичаи. Съвременният му облик е силно повлиян от популярната култура и комерсиализацията – костюми, маски, тематични украси, сладкиши и детски забавления. Историята му е сложна и не се свежда до една-единствена древна традиция.
Денят на народните будители е български празник, посветен на хората, които са съхранявали езика, знанието, вярата и националното ни самосъзнание. Той има своята история, своите герои и своето място в българската памет. За първи път е честван в Пловдив през 1909 г., през 1922 г. е официално учреден, а през 1923 г. получава общонационално утвърждение.
През 1945 г., само няколко месеца след установяването на комунистическата власт, Денят на народните будители е премахнат от официалния празничен календар, по-малко от година след като в страната е извършен държавен преврат, осъществен под натиска на Червената армия на СССР. Така един празник, посветен на българската духовност, книжовност и национална памет, е лишен от официалното си място в обществения живот. Решението е част от започналото идеологическо преустройство на държавата, при което националните и духовните традиции постепенно са подчинявани на новата комунистическа идеология. В продължение на десетилетия 1 ноември не се отбелязва официално, а паметта за будителите остава да се съхранява предимно чрез личната инициатива на учители, читалищни дейци и родолюбиви общности. Така комунистическият режим прекъсва една утвърдена национална традиция – прекъсване, което продължава почти половин век. През 1992 г. празникът е възстановен.
Какво точно заплашва единия празник от съществуването на другия? Нима детето с маска на приказен герой ще забрави Левски, ако в училище му разкажат кой е Левски? Нима костюмът на вещица или скелет пречи на едно семейство да запали свещ на задушница, да посети гробовете на близките си или да отбележи 1 ноември с уважение?
Не. Пречи единствено липсата на знание, възпитание и желание да предадем паметта нататък.
Ние празнуваме Коледа с елхи, лампички, подаръци и образа на Дядо Коледа, но това не означава, че см8е престанали да посрещаме коледарите, да приготвяме традиционната трапеза или да пазим българските благословии. Едното не изключва другото. Можем да приемаме елементи от световната култура, без да изоставяме собствената си.
Тогава защо Хелоуин трябва да бъде превръщан във враг?
Тиквените фенери – детски спомен и ирландска легенда
Има и още нещо, което заслужава да бъде припомнено. Много от нас помнят от детството си, включително от годините на социализма, как през есента издълбавахме тикви, изпразвахме вътрешността им и поставяхме в тях малка свещичка. Тиквата се превръщаше във фенер, а пламъчето проблясваше в тъмното. Правехме го за удоволствие, за игра, заради красотата на светлината. Не сме го наричали Хелоуин, не сме го възприемали като чужд празник и вероятно повечето от нас изобщо не са знаели за връзката на подобни фенери със западноевропейските традиции.
Този спомен е важен, защото показва колко лесно днес можем да обявим за чуждо нещо, което сме познавали и правили много преди Хелоуин да стане популярна част от съвременната празнична култура у нас.
Историята на фенерите обаче е още по-интересна. В Ирландия съществувал обичай да се издълбават големи ряпи и други кореноплодни зеленчуци, в които се поставяла свещ. Така се получавали светещи фенери, използвани в нощта срещу Вси светии. Националният музей на Ирландия пази такъв издълбан фенер от ряпа, предаден на музея през 1943 г. Учителката, която го предоставила, обяснила, че това бил типът фенер, изработван в района около 1900 г.
Именно ирландската традиция стои зад познатия днес образ на Jack-o’-lantern – фенера на Джак.
Според популярна ирландска легенда Джак бил хитрец, скъперник и човек с лоша слава, който успял два пъти да надхитри Дявола. Веднъж го убедил да се превърне в монета, с която да плати питието му, но след това го затворил в джоба си до сребърен кръст, за да не може да възвърне истинския си образ. Освободил го едва след като получил обещание, че Дяволът няма да го безпокои известно време и няма да вземе душата му.
По-късно Джак отново го измамил – този път го накарал да се качи на дърво, а след това поставил кръст върху ствола, така че Дяволът да не може да слезе, докато не обещае да не го преследва. Когато Джак умрял, според легендата нито Небето го приело заради делата му, нито Адът го допуснал заради даденото обещание. Така той останал да броди в мрака, а Дяволът му подхвърлил тлеещ въглен, с който да осветява пътя си. Джак поставил въглена в издълбана ряпа и оттогава бил наричан Джак с фенера – Jack of the Lantern, или Jack-o’-lantern.
Ирландските преселници пренесли обичая в Северна Америка. Там открили, че тиквата е много по-удобна за издълбаване от ряпата – по-голяма, по-мека и широко разпространена през есента. Постепенно тиквеният фенер се превърнал в един от най-разпознаваемите символи на Хелоуин.
Разбира се, не бива автоматично да обявяваме детския обичай, който помним от България, за част от същата ирландска традиция. За това са нужни конкретни етнографски свидетелства. Но още по-малко основание имаме да твърдим, че всяка издълбана тиква със свещ е непременно чуждо влияние или доказателство за подражание на Хелоуин.
Понякога най-интересната история се крие именно в личните спомени. И може би си струва да попитаме нашите родители и баби и дядовци кога са правили такива фенери, откъде са научили това занимание и как са го наричали. Защото народната памет не се състои само от записаните в книгите обреди, а и от онези малки всекидневни практики, които поколенията са предавали помежду си.
Така че нека не превръщаме една свещица в издълбана тиква в повод за културна война. Понякога тя е просто детски спомен, понякога – част от чужда традиция, а понякога – мост между различни култури.
Когато забравата се маскира като родолюбие
Особено любопитно е, че в споровете за Хелоуин често се включват хора, които говорят от името на българската традиция, православието и националната памет, но рядко се задълбочават в историята на самия празник, който твърдят, че защитават.
Знаят ли например, че Денят на народните будители е бил изваден от официалния празничен календар през 1945 г.? Знаят ли, че възстановяването му през 1992 г. е връщане към една прекъсната национална традиция? И помнят ли каква е била политическата действителност, в която това прекъсване се случва?
След установяването на комунистическата власт празникът отпада от официалния календар. През 1992 г. Народното събрание възстановява честването му. Това не е просто календарна подробност, а част от историята на отношението към националната памет в България.
Има нещо дълбоко противоречиво в това днес да се настоява за забрани в името на българския дух, без да се помни, че именно тоталитарната власт прекратява официалното честване на празника на будителите.
Червената сянка над духовността
Комунистическият режим в България не се ограничава до премахването на един празник. След 9 септември 1944 г. държавната власт провежда репресивна политика спрямо Българската православна църква и духовниците. Свещеници са убивани, арестувани и подлагани на натиск. Църковният живот е ограничаван, религиозното образование е изтласквано, а институциите на вярата са поставени под държавен контрол.
Историческите изследвания на репресиите срещу Църквата описват както физическия терор, така и административните механизми, чрез които комунистическата власт се стреми да подчини и маргинализира религията в обществения живот.
Това е исторически факт, който не може да бъде заличен с нова религиозна реторика.
И затова днес, когато чуваме призиви за забрани, трябва да се запитаме дали не се връщаме към един стар и опасен начин на мислене – че някой има право да определя вместо всички останали какво да празнуват, как да възпитават децата си и как да изразяват личния си избор.
Не става дума за това да приписваме вина на децата и внуците на хора, живели по времето на комунистическия режим. Историческата отговорност не се наследява по кръвна линия. Но политическите модели, идеологическите навици и авторитарните рефлекси могат да бъдат наследявани, възпроизвеждани и дори представяни като добродетел.
Именно срещу тях трябва да бъде насочена критиката.
Няма значение дали забраната се предлага под червено знаме, под религиозен лозунг или под претекст за защита на националната идентичност. Когато някой иска да наложи своята представа за правилен живот чрез забрани и натиск, той поставя под съмнение свободата на останалите.
Не можеш да защитаваш вярата с духа на гонителите
Особено тревожно е, когато хора, които днес демонстрират показна религиозност и претендират за монопол върху православната традиция, забравят историята на преследванията срещу самата Църква.
Вярата не е политическа принадлежност. Не е значка, която можеш да закачиш на ревера си, когато ти е изгодно. Не е средство да разделяш обществото на правилни и неправилни българи.
Да защитаваш православието означава да познаваш неговата история, да уважаваш свободата на съвестта и да разбираш, че вярата не се налага с административни решения. Да защитаваш българската традиция означава да я познаваш, да я практикуваш и да я предаваш на следващите поколения – не да забраняваш всичко, което не прилича на нея.
Нима можем да забравим духовниците, които са платили с живота и свободата си заради вярата? Нима можем да забравим времето, когато посещението на църква, религиозното възпитание и принадлежността към духовна общност са можели да се превърнат в повод за натиск?
Тъкмо затова е недопустимо свободата да бъде подменяна с нова форма на идеологическо наставничество.
Не е необходимо да харесваме Хелоуин. Не е необходимо да го празнуваме. Всеки има право да избере какво да отбелязва в дома си и как да възпитава децата си. Но същото право имат и онези, които не споделят нашите предпочитания.
Свободата не означава всички да мислим еднакво. Означава да можем да живеем заедно, без да налагаме на другите собствените си убеждения.
Ако искате да бъдете будители – будете, не забранявайте!
Най-голямото противоречие в този спор е, че Денят на народните будители е празник на просвещението, а част от неговите шумни защитници предлагат забрани вместо просвещение.
Будителите не са създавали свободна мисъл, за да я заменим с нови догми. Паисий не е призовавал българите да останат невежи за света, а да познаят себе си. Раковски не е събуждал националното съзнание, за да превърнем родолюбието в страх от различното. Левски не е мечтал за свободна България, в която едни граждани да диктуват на други какво да мислят и празнуват.
Ако искаме да пазим българското, нека го правим с дела.
Нека в домовете и училищата се разказва за Паисий, Софроний, Спиридон Габровски, Раковски и Левски. Нека читалищата организират срещи, изложби и възстановки. Нека децата научат коледарските благословии, песните на Лазаровден, обичаите на Еньовден и смисъла на задушниците. Нека познават местната история, имената на своите предци и богатството на българския фолклор.
Това е истинската защита на традицията – не забраната на чуждото, а живото присъствие на своето.
И към онези, които с такава ревност анатемосват Хелоуин и призовават за забрани, бихме отправили един прост съвет: преди да съдите избора на другите, погледнете собствената си историческа памет.
Ограмотете се за историята на празника, който твърдите, че защитавате. Припомнете си кой го е извадил от официалния календар. Припомнете си какво е преживяла Българската православна църква при комунистическия режим. И се запитайте дали не възпроизвеждате същия авторитарен рефлекс, срещу който би трябвало да се противопоставяте.
Защото не маските и костюмите са заплаха за Деня на народните будители. Не детските забавления са опасността.
Опасността е забравата. Опасността е невежеството. Опасността е убеждението, че родолюбието може да бъде наложено със забрани, а вярата – защитена чрез принуда.
Не ни трябват нови забрани. Трябват ни нови будители.
И ако наистина искаме да почетем онези, които са събуждали България, нека започнем с най-простото – да уважаваме свободата, за която те са мечтали.
Будителството е светлина. А светлината не се налага със заповед -тя се запалва.
Пакост или лакомство…
Горда Караконджулова от махала Бодят