Честит Ден на народните будители!

Нека тези, които съхраняват паметта, бъдат помнени…

На Никола Младенов, събрал ценни златици в шарена броеница

Никола Младенов (18 октомври 1922 г. – 5 януари 2005 г.) е една от личностите, оставили трайна следа в културната и духовната история на Златица. Краевед, етнограф, писател, театрал и читалищен деятел, той посвещава значителна част от живота си на съхраняването на паметта за родния край и неговите хора.

От раждането си Никола Младенов е орисан да помни, да съхранява и да предава. Роден на 18 октомври 1922 година – в навечерието на 19 октомври, деня, посветен на св. Иван Рилски, чиято дата е избрана за празник на народните будители, той е орисан да бъде будител на своя роден край. Да събира разпилените нишки на миналото, да изслушва човешките съдби и да ги втъкава в живата черга на златишката памет.

Младенов принадлежи към онези родолюбиви изследователи, които осъзнават, че историята не се съхранява единствено в архивите и официалните документи. Тя живее и в разказите на възрастните хора, в преданията, в народните песни, в обичаите и в спомените за някогашния бит. Затова той се стреми да събира и записва онова, което иначе би могло да изчезне заедно с поколенията, които го носят в паметта си.

С внимание към детайла и с дълбока привързаност към Златица Никола Младенов описва местните традиции, празничния календар, трудовите занимания, семейните обичаи, характерните човешки взаимоотношения и особеностите на златишкия говор. В неговите записки и книги оживява един отминал свят – свят на седенки и тлаки, на общностен труд и веселие, на празници, песни и разкази, предавани от уста на уста.

Книгите – огърлица от спомени и знания

Сред най-значимите му произведения са „Огърлица от златици“ и „По дирите на миналото“ – книги, които имат особено място в краеведската книжнина на Златица.

В „Огърлица от златици“ авторът събира златишки обичаи, песни и случки. Самото заглавие е символично – всяка история, всяка песен и всеки спомен е като отделна златица, която, нанизана до останалите, оформя огърлицата на местната памет.

В книгата „По дирите на миналото“ Никола Младенов продължава своето пътуване назад във времето. Със събирателска страст и познаване на родния край той проследява исторически и културни следи, разкрива любопитни подробности за миналото на Златица и съхранява свидетелства, които придобиват особена стойност с отдалечаването на времето.

За тази книга доц. д-р Георг Краев дава висока оценка, определяйки я като:

„Изключително интересен труд, в който авторът с много любов и знание за своя роден край е описал действително „дирите на миналото“ на Златица“, за което заслужава признание.

Тази оценка е важно признание за труда на Младенов и за неговия принос към краеведското познание. Тя подчертава не само съдържателната стойност на книгата, но и личното отношение на автора към родното място – любовта и познанието, с които той разкрива неговото минало.

Сред другите му издания е и „Златица се смее“, публикувана през 2002 г. Книгата допълва представата за неговия интерес към местния характер, хумор и неподправеното народно слово.

Човекът зад събраната памет

Никола Младенов не е само автор, който наблюдава и описва живота на своите съграждани. Той е част от него. Свързан е с читалищния живот и културните инициативи на града, участва в обществения живот и поддържа връзка с хората, чиито спомени и разкази впоследствие намират място в неговите краеведски занимания.

Неговата дейност е израз на стремежа да бъде съхранено онова, което прави Златица различна и разпознаваема – нейната памет, традиции, език и човешки истории.

Но зад събраните сведения стои и нещо повече – доверието на хората. Старите златичани са му поверявали своите спомени, преживявания, радости и болки. Разказвали са му за патилата си, за живота, за хората, които са срещали, и за времето, което са преживели. Той е изслушвал тези истории и им е давал място в своите книги, превръщайки личните човешки съдби в част от общата памет на Златица.

Тъкмо затова Никола Младенов може да бъде наречен довереник на златишката памет – човек, на когото са поверявали не просто разкази, а частица от собствения си живот.

Читалището и театралната сцена

Особено място в живота на Никола Младенов заема читалищната дейност. Той е свързан с традицията на самодейното изкуство и с онзи жив културен свят, в който читалищната сцена е място за среща, творчество и общност.

По-възрастните златичани го помнят и с образа на вуйчо Весо – герой от читалищна пиеса, който Младенов пресъздава толкова убедително, че името остава като негово своеобразно прозвище в местната памет. Това е още една страна от личността му – способността да разказва не само чрез написаното слово, но и чрез сценичното превъплъщение.

Така в спомените на съгражданите му той остава едновременно човекът, който събира историите на Златица, и човекът, който сам участва в създаването на нейния културен живот.

Наследството

Днес книгите на Никола Младенов са свидетелство за времето, в което е живял, но и своеобразен мост към по-далечните поколения. Те пазят думи, обичаи, песни и човешки истории, които не бива да бъдат забравени. Защото всяка записана история е още една нишка, която свързва настоящето с миналото.

Никола Младенов е от онези местни будители, чиято работа често остава извън големите исторически разкази, но без които паметта за отделните селища би била непълна. Той разбира, че родолюбието не е само чувство, а и отговорност – да познаваш корените си, да ги съхраняваш и да ги предаваш нататък.

Той тръгва по дирите на миналото, за да не позволи те да изчезнат. Събира златишките спомени в огърлица от думи, песни и истории. И оставя своя собствена диря – в книгите, в читалището и в паметта на хората, които продължават да го помнят.

Зад книгите и събраните спомени стои и един човешки образ, съхранен в паметта на поколения златичани. На него посвещавам следващите стихове.

---

…

Отправил се по дирите на миналото,
съзнавайки, че то ще си отиде
с онези люде, които по мегданите
играеха хорото на животите си.

Заслушвал се във думите на старите,
почувствал в шепота им паметна надежда –
делата им навеки да опазиш
и ориста им да втъчеш във жива черга.

Потънал в мисли, страхове и страсти,
нанизваше ти огърлица златна –
от времена на тлаки и седенки
от ароматна мащерка и дъхави сушелки.

Разгръщам с трепет пожълтели листове,
написани с любов от тебе, байо Кольо,
в които съхранил си ти духът златишки
 и полъх свиден от времена честити.

Облякла есенна одежда днес Златица,
не помни сякаш свидното ти дело,
блещука само нейде свещ във жълта тиква,
и плаз свищи  неспирно песен тъжна.

За тези дето само със сърцето чуват,
сърце от род, що помни тъмни битки,
сърце, що трепне силно щом дочуе
кавал свирня и песни самодивски.

Ти свойта диря тук остави, байо Кольо,
да помним стъпките ти по златишките пътеки
и да разлистваме със тиха горест –
огърлицата ти от паметни златици.

На Никола Младенов
Петя Чолакова
31.10.2026 г.