160 години от рождението и 110 години от героичната гибел на един български офицер, чиито семейни корени са свързани със Златица
За този позабравен герой, свързан със Златица, за неговата необикновена съдба и героичния му край ни напомни арх. Ивелин Любенов. Неговото припомняне ни върна към една история, в която се преплитат родова памет, преселническа съдба, възрожденски дух и саможертва в името на България. Историята на полковник Димитър Христов Чолаков – български офицер, загинал в Добричката епопея през септември 1916 г., но свързан със Златица чрез своя род и годините на своето детство.
През 2026 г. се навършиха 160 години от рождението му и 110 години от героичната му гибел. Две годишнини, които ни дават повод да си припомним не само подвига на един български воин, но и историята на рода, от който произлиза – род, преминал през изпитанията на въстание, насилие, преселение и намиране на нов дом, далеч от роден край.
Димитър Христов Чолаков е роден през 1866 г. в село Долно Драглище, Разложко, в многолюдния дом на своя дядо Никола Филипов Чолаков (1819–1879). Това не е обикновено семейство. В неговите три къщи, обединени от общ двор, според сведенията на потомците се е помещавал щабът на Кресненско-Разложкото въстание. Домът е бил не само убежище за близките, но и място, в което се е крояла съпротивата срещу османската власт. След потушаването на въстанието през 1878 г. настъпва времето на принудителното преселение. Семейството на Никола Чолаков напуска родното Разложко и се установява в Златица. Заедно с него идва паметта за изгубения дом, за въстаническите дни и за хората, които са повярвали, че свободата не е непостижима мечта. Така в историята на Златица се вписва още една от онези семейни съдби, които рядко намират място в големите исторически хроники, но без които националната история би останала непълна.
Никола Филипов Чолаков умира през 1879 г., но неговото многолюдно семейство продължава живота си. Сред децата му са Христо, Атанас, Георги, Иван, Филип, Илия, както и дъщерите Мария, Магда и Цена. В тази голяма фамилия се пази онова, което поколения българи са предавали на наследниците си – уважение, упоритост, вяра и съзнание за принадлежност. Особено драматична е съдбата на първородната му дъщеря Антонина, известна като Тона, която според семейния разказ става жертва на турски произвол през 1864 г. Тази трагедия остава част от паметта на рода – още едно свидетелство за времето, в което личната съдба на българина твърде често е била подчинена на насилието и безправието.
Златица – мястото на новото начало
Сред запазените сведения за фамилията има и един особено ценен документ – семейна фотография, направена през 1894 г. в Златица. На нея е запечатано семейството на Христо Николаев Чолаков (1842–1913), бащата на бъдещия полковник. Във фотографията оживява цял един свят. Запечатан е младия подпоручик Димитър Чолаков със съпругата му Виктория, до тях е баща му Христо, а около тях – братя, сестри, зетьове и деца. Голямото семейство е събрано в един общ кадър, сякаш за да остави свидетелство за присъствието си в града, приел го след драматичните събития в Разложко. Днес тази снимка има стойността на повече от семеен спомен. Тя е документ за една преселническа история, за връзката между поколенията и за присъствието на рода Чолакови в Златица в края на XIX век. Тук, в новия си дом, Димитър прекарва част от детството си. Първите му знания са от килийното училище в Долно Драглище, където учи две години. След преселването семейството продължава да насърчава образованието му. Първоначално младият Чолаков мечтае да стане учител – призвание, което в онези години е сред най-почитаните пътища за служба на народа.
През 1881–1883 г. той учи в класното училище в Цариброд, където негов чичо – Георги Николов Чолаков (1853–1919), поборник и учител, му помага да продължи образованието си. Следват педагогически курсове във Враца и Кюстендил, а за кратко Димитър самият упражнява учителското поприще. Но съдбата му е отредила друго призвание.
От учителската мечта до офицерската чест
През 1887 г. Димитър Чолаков постъпва във Военното училище в София. Две години по-късно, през 1889 г., завършва XI випуск с чин подпоручик и започва службата си в 13-и пехотен Рилски полк в Кюстендил. Така момчето от Долно Драглище, израснало в семейството на стария въстаник и намерило втория си дом в Златица, поема по пътя на българското офицерство. Това е поколението, което трябва да изгради армията на младата българска държава, да защити нейната независимост и да превърне националния идеал в действителност.
В следващите десетилетия Димитър Чолаков преминава през военната служба и изпитанията на войните. В биографията му се вписват Балканските войни и Първата световна война. Неговият път е част от съдбата на онова поколение български офицери, за което военната служба не е просто професия, а дълг към отечеството.
През август 1916 г. части на 6-а Бдинска дивизия, сред които 35-и пехотен Врачански полк, са прехвърлени от Македонския на Добруджанския фронт. В състава на този полк подполковник Димитър Чолаков командва Първа дружина. По време на прехода, при преминаването през Симитли, той се отклонява от колоната, за да посети родното си Долно Драглище. След толкова години раздяла отново вижда роднините си и познатата Разложка котловина, оградена от величествените хребети на Рила, Пирин и Родопите. Това кратко завръщане има особена човешка стойност. Войникът отива към фронта, но преди това се връща при корените си. При хората, от които е тръгнал. При земята, която е напуснал като дете. Сякаш трябва да се сбогува с онова, което времето и историята са му отнели, но което никога не е преставало да носи в себе си.
Добрич – последният бой
В началото на септември 1916 г. Добрич се превръща в арена на едни от най-тежките сражения на Добруджанския фронт. Между 5 и 7 септември българските войски водят ожесточени боеве срещу настъпващите румънски и руски части, подкрепени от съюзни формирования. Отбраната на града остава в историята като Добричката епопея.
На 6 септември подполковник Димитър Чолаков заема отбранителна позиция със своята дружина. Очаква се силна неприятелска атака. Военната обстановка е тежка, а разположението на българските части не предлага особено благоприятни условия за отбрана. Чолаков предлага дружината да се изтегли приблизително 200 крачки назад, за да заеме по-удобна позиция, да се окопае по-добре и да посрещне противника с по-големи шансове за успех. Командирът на полка обаче не разрешава отстъплението, тъй като смята, че подобен маньовър може да изложи отбраната на опасност. Тогава подполковникът се обръща към войниците си с думи, които ще останат в паметта на поколенията:
„Войници, не ни се разреши да се окопаем на по-задна позиция. Направете, прочее, така, че да знаят деца и внуци – ако Добрич падне, паднал е, понеже не е останал жив нито един от защитниците му!“ Това не е просто бойна заповед. Това е завет. В него няма обещание за победа, няма надежда за лично спасение. Има само съзнанието за дълга и готовността да бъде изпълнен докрай.
На 7 септември 1916 г. започва нова масирана неприятелска атака. Българската артилерия отвръща на огъня, а пехотните части посрещат настъпващия противник. В този ден подполковник Димитър Чолаков пада убит пред позициите на своята дружина. След него командването поема следващият офицер, който също е поразен. Загубите са тежки. Но Добрич устоява. След боевете пред гроба на Чолаков се събират жители на спасения град. Хората идват да се поклонят пред човека, който е защитавал техния дом с цената на живота си. Сред тях е и синът му Петър – млад артилерист, застанал пред тялото на своя баща и командир. Посмъртно Димитър Чолаков е произведен в чин полковник. На негово име е преименувано село Корбул в Силистренско, близо до Кючук Кайнарджа.
Паметта, която трябва да се върне
Има нещо дълбоко символично в тази съдба. Потомък на семейство, напуснало родния си край след въстанието, човек, чието детство преминава между Разложко и Златица, намира последния си пристан далеч на североизток – в добруджанската земя. Той тръгва от дома на стария комита, за да завърши живота си като защитник на български град. Това е пътят на едно поколение, за което България не е просто име на картата. Тя е родният дом, бащината памет, езикът, вярата, земята на предците и бъдещето на децата. И когато всичко това е поставено на изпитание, личният живот отстъпва пред дълга.
През 2026 г., когато отбелязваме 110 години от Добричката епопея, паметта за полковник Димитър Чолаков продължава да бъде предмет на родолюбиви инициативи. Във военно формирование 54990 бе открит барелеф на полковник Димитър Чолаков – признание за командира на Първа дружина от 35-и пехотен Врачански полк, загинал в битката за Добрич. Средствата за изработването му са събрани чрез дарения от военнослужещи от резерва и запаса, както и от военнослужещи от поделение 54900 и от колеги от Съюза на запасните офицери. Барелефът е изработен от добричкия скулптор Христо Илиев.
Провеждат се и редица тематични срещи с ученици от училища в областта, както и кръгла маса в Регионалния исторически музей, в която участват военнослужещи, ученици, граждани и наследници на участници в битката за Добрич. Тези инициативи са още едно доказателство, че паметта за героите не принадлежи само на историята. Тя трябва да бъде предавана, разказвана и осмисляна от всяко следващо поколение.
„Днес, може би повече от всякога трябва да се припомня на младите хора какво са направили нашите предци в името на род и родина, и на каква цена, че загиналите им по бойните полета деди са воювали за една единна, обединена България и да бъдат осъзнато отговорни за нейното бъдеще“, казва о.з. м-р Радослав Божинов – председател на областната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва – Враца. И действително – историята на полковник Чолаков е именно такъв урок. Урок за дълга, за принадлежността и за отговорността към родината. Но и урок за паметта, която не бива да прекъсва връзката между поколенията.
110 години след Добричката епопея, името на полковник Димитър Чолаков заслужава да бъде припомнено и в Средногорието. Защото Златица е част от неговата лична и семейна история. Тук семейството му намира нов дом след Кресненско-Разложкото въстание. Тук преминават част от детските му години. Тук е направена фотографията, запечатала голямата фамилия през 1894 г. – свидетелство за едно време, в което преселниците не са забравили корените си, но са дали нов живот на градеца, който ги е приел.
Понякога историята не оставя след себе си величествени паметници. Понякога тя се съхранява в една стара семейна снимка, в пожълтели документи, в имената на хора, които поколенията са длъжни да помнят. А понякога един-единствен завет е достатъчен, за да премине през времето и да достигне до нас:
„Да знаят деца и внуци…“ Тези думи на полковник Димитър Чолаков сякаш са отправени не само към неговите войници, но и към всички нас. Защото паметта не е просто поглед назад. Тя е отговорност към онези, които са били преди нас, и към онези, които ще дойдат след нас.
Да знаят децата и внуците. Да знае Златица. Да знае България.
Източници: Биографични и исторически сведения за полковник Димитър Чолаков; Военен клуб – Враца (информация за инициативите по повод 110 години от Добричката епопея)
Благодарност към арх. Ивелин Любенов, който ни припомни името и историята на този позабравен златичанин. Понякога една навременна следа е достатъчна, за да върне от забравата цяла страница от миналото на родния ни край.