„Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.“…
В ОУ „Георги Бенковски“ – село Мирково се състоя паметно събитие, посветено на 140-та годишнина от епичните боеве в защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и избухналата заради него Сръбско-българска война, завършила с победа за България. Модератор на честването бе учителката Стефка Горгорова, подготвила беседа по темата, разкриваща редица детайли от далечната 1885 г. и проявения от българските воини героизъм.
На събитието присъстваха председателят на ОбС-Мирково Николина Христова и Руми Бедрозова – специалист „Образование и култура“ към ОбА-Мирково, директорът на училището Марианна Горгорова, учители и служители на училището, ученици, медии.
Сръбско-българската война започва на 14-ти ноември (2-ри ноември – стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение, обявява война на България. Сръбските военни действия са подкрепени от Русия, но въпреки това България разгромява Сърбия. Българската победа в тази кратка война наричана „капитаните побеждават генералите“ е предпоставка за международното признаване на Съединението.
Обширно по темата пише Артур Фон Хун – репортер на „Kölnische Zeitung“, изпратен в България да отрази събитията като един от най-добрите познавачи и на Балканите, и на Русия. Той е автор на не много известната из българско и днес книга „Борбата на българите за Съединението си“ – книга, издадена през април 1886 г. в Лайпциг, преведена на английски, тя излиза още същата година и в Лондон.
През октомври 1885 г., Сърбия обявява мобилизация, като по границата с България е струпана над 70 000 войска, разделена на три части – Нишавска армия (41 800 души, с четири пехотни дивизии и конна бригада, които през Пирот, трябва да завладеят София), Тимошка армия (21 000 войници) и резерв от 8800 наборници. В обход на българския ляв фланг трябва да действа Моравската дивизия, а спомагателната армия на сърбите трябва да настъпи срещу Видин. Планът е скоростно настъпление с основните сили към София и обсада, с превземане на Видин.
На 2 ноември, сръбският крал Милан обявява война, обявявайки се за защитник на Берлинския договор. Очакванията му били да завладее София само за няколко дни, като по този начин прекъсне връзката на България с македонските земи и да премести столицата ни във Велико Търново. Обявената от Сърбия война предизвикала небивал патриотичен подем сред целия български народ. От всички посоки на страната, към Сливница, където се очаквало ключовото сражение, се стекли реки от доброволци.
През първите два дни на войната, сърбите превземат Босилеград, Цариброд, Трън и Брезник, изтласкват българите от Драгоман и достигат до Сливница – успехи, постигнати с относително малки загуби, което окуражава още повече сръбското командване. На 4 ноември 1885 г., основните сръбски сили достигат укрепените български позиции край Сливница. Ако те бъдат пробити, пътят към София остава открит. Българското командване започва спешно прехвърляне на сили от турската граница. Във времена без адекватен транспорт, разстоянието от близо 220 км между Сливница и границата с Османската империя предполага около седмица преход – време, с което малкото защитници на Сливница не разполагат. Малобройните защитници, с безпримерен героизъм цели три дни удържат сръбското настъпление. Това принуждава сръбското командване да търси обход през южния фланг, през българските позиции при с. Гургулят, в подножието на Вискяр планина, където се намира отряд от около 2500 души, само с 4 оръдия, под командването на кап. Попов. Срещу него сърбите изпращат най-дееспособната си дивизия – Моравската, в състав от 7200 души и 37 оръдия.
Битката при Сливница е ключова за развоя на войната. Именно за нея Иван Вазов пише стихотворението си „Новото гробище над Сливница“.
В критичен момент на помощ на българските защитници пристигат около 600 селяни от околните села под водачеството на запасния фелдфебел Васил Кертев – опълченец от Руско-турската война. Селяните нямали оръжие, но грабват пушките на убитите сръбски и български войници. Не знаели да стрелят, затова пък използват щиковете и прикладите. Окуражени от пристигналата помощ, войниците излизат от окопите и предприемат мощна контраатака. Въпреки численото си превъзходство, сърбите бягат. В края на деня (7 ноември), сръбските сили са окончателно разбити и при Гургулят. Ден по-късно, българите окончателно поемат инициативата във войната и настъпват към Драгоман.
На 12 ноември, само десет дни след началото на войната, всички сръбски войски са изтласкани обратно на сръбска територия, като остава само Тимошката армия, обсаждаща Видин. В останалия фронт, българите преминават в пълно контранастъпление, като разбиват една след друга сръбските отбранителни линии.
На 15 ноември, по-малобройната (ок. 42 000 души), но силно ентусиазирана българска армия, разбива 65 000 сръбска войска, и превзема Пирот, сразявайки окончателно духа на Милан и неговите войски. Ден по-късно българите се готвят да щурмуват Ниш, но са спрени от австрийския посланик в Белград – граф Кевенхюлерн – Австро-Унгария заплашва да влезе във войната срещу България.
Анализът на Артур фон Хун за „Причините за българските победи“:
„Кратко време след бляскавите български победи в Европа си съставиха въпросът: кои бяха причините, гдето войната взе такъв неочакван изход. Отговорът беше твърде прост и гласеше горе-долу така: причината за българските победи трябва да се припише единствено на по-голямата храброст на българите и на личното достойнство на княз Александра. … освен това подейства на българите и моралното съзнание, че се борят за народно дело… Най-сетне повлия много и личното поведение на княз Александра преди и по време на войната.“
Модераторът на честването в Мирково Стефка Горгорова акцентира и на мирковското участие в тази епична война, разказвайки на присъстващите за проявеният от мирковчани патриотизъм и жертвоготовност в името на Отечеството. Имената на славните мирковчани са изписани на паметника, разположен в двора на параклиса „Света Неделя“ в с. Мирково. Както отбеляза г-жа Горгорова, сред тях бил и първия кмет на Мирково, опълченецът Никола Сираков, награден е с медал за храброст.
Стефка Горгорова разказва: „А ето какво се знае за участието на мирковчани в тази война. В избухналата през ноември 1885 г. Сръбско-българска война за да защитят целостта на България се включват част от поборниците и опълченците. Макар и за кратко Сръбско-българската война нарушава мирния и градивен стопански живот в Мирково. Учебните занятия временно са прекратени поради отсъствието на двама учители. Сред заминалите на фронта са дейците на националноосвободителното движение Захари Груев Шопов, Никола Георгиев Сирака и Васил Недялков Щапльов, учителите Никола поп Стефанов и Никола Христов Кюлафлиев, Тодор Иванов Йотин и други. С орден за храброст е награден Никола Георгиев Сирака. В защита на Отечеството на бойното поле оставят костите си Никола Ченков Тинтов и Петър Иванов Дойчев, а останалите се завръщат, за да изграждат неговото бъдеще“.
За завършек на събитието седмокласничката Полина Спасова прочете вазовото емблематично стихотворение „Новото гробище над Сливница”.
Подготви: Петя Чолакова
по материали от Стефка Горгорова и книгата на д-р Анастас Желязков „Третото Освобождение – …из забравените или забранени епизоди в българската история“