На 21 май Православната църква почита светите равноапостоли Константин и Елена – император Константин Велики и неговата майка Елена, останали в историята като покровители на християнството. Празникът е свързан с утвърждаването на християнската вяра в Римската империя, с издаването на Миланския едикт през 313 г., както и с откриването на Христовия кръст от света Елена според църковното предание.
В православния календар денят е тържествен – отслужват се празнични литургии, а черквите, носещи имената на светците, отбелязват своя храмов празник. Празнуват и в село Мирково – със света литургия и курбан, раздаван край параклиса, посветен ни светците. Светите Константин и Елена са наричани „равноапостоли“, защото делото им се приема за равностойно на апостолската мисия – разпространението и утвърждаването на християнството.
Но извън църковния канон, в българската народна традиция 21 май пази пластове от много по-древни представи – за огъня, природните стихии, лечителството и връзката между човека и свещеното.
В своите трудове етнографът Димитър Маринов описва как народният календар често преплита християнския празник със стари вярвания за плодородие, защита от бедствия и въздействие върху природните сили. Според народните представи Света Елена има власт над градушките, което я нарежда до Свети Герман, Свети Илия, Свети Вартоломей и други. В някои райони се вярва, че тя „държи градушката в ръкава си“ и може да я пусне или задържи според поведението на хората и спазването на празниците. Може да я държи и под претилката, в пояса си, в чувал или в кошове… В различни краища по различен начин е опазено преданието – „Градушката Сирница я подарява, Тодорица я мята, а света Елена в ръкава го носи“…
В различни краища на България денят се почита като опасен за работа – особено за полска работа, за да не се предизвикат природни бедствия. Ден – Хаталия. Забраните не са само религиозни, а по-скоро защитни – част от древната логика за поддържане на хармония между човека и силите на природата. Овчарите също празнуват на този ден, наричайки го „Предой“, „Мандра“ или „Отбив“. Устройвали си общи трапези край къшлите.
Най-силно обаче 21 май се свързва със запазеното в района на Странджа нестинарство. Първи сведения за него е записал през 1866 г. Петко Славейков, за втори път за тях той пише и през 1875 г. – така, както го е видял в село Маджура. При изпълнението на магичните си ритуали, „ищинарите“ викали „ту-ту-ту, ето го, ето го, ту-туту“. Изричали и други магични и тайнствени словесни формули.
Според описанията на акад. Михаил Арнаудов нестинарството не е просто танц върху жарава, а сложен религиозно-обреден комплекс с дълбоки корени. Арнаудов вижда в него остатъци от древни екстатични култове и шамански практики, вплетени по-късно в християнската обредност. Той говори за връзка със „средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания“.
Нестинарският ден започва с подготовка на свещените икони на Св. Константин и Елена, носени до аязмо за ритуално измиване, след което вечерта следват молитви, тамян и танцът върху жарава.
Арнаудов отбелязва също, че някога нестинарството е било разпространено много по-широко из Източна Тракия, а нестинарските общности са имали свои „конаци“ – особени средища, посветени на светците и пазещи свещените предмети. То се предавало в рода, или както пояснява Славейков – „огнеиграчите принадлежат на една породица“.
В народното съзнание Св. Константин и Елена не остават само исторически личности от ранното християнство. Те се превръщат в посредници между небето и земята – пазители на реколтата, владетели на градушката, покровители на извори, огън и изцеление.
Така празникът на 21 май събира две традиции – официалната църковна памет за светците и живата народна вяра, която векове наред е търсила защита от бедствията и надежда за плодородие.
И може би именно в това е силата на българския празничен календар – че край иконата често стои и жаравата, а до молитвата – древната памет за природата; „култовата старина“ – съхранен и до днес свещен празничен ред!
Подготви: Петя Чолакова