Магичното време на росата, плодородието и лечението в народната ни вяра
Има дни в народния календар, които не са просто празници. Те са прагове. Време, когато според старите вярвания природата действа по различен начин, а невидимото се приближава до човека. Именно такова време са дните около Спасовден, по християнските традиции – Възнесение Господне. На този ден едно време „народът, независимо от черквата празнувал в чест на русалките и свети Спас“ с различни обреди като „ходене на росен“, обичаи за дъжд (ако не е валяло скоро), със спасовско хоро и дълбока почит към природния свят.
Видно е и днес, че освен като християнски празник – четиридесетият ден след Великден – в народната традиция се е съхранил с далеч по-дълбоки пластове и невидими нишки. Според възстановки на стария народен календар, сред които и тези на Георги Велев, това е своеобразен осемнадесетдневен пролетен период на стихията Земя – време на усилена природна мощ, плодородие и преход, на бродене из полята на митични същества, носещи благодатна роса. И през този 18-дневен период се пада „Русалската неделя“ – някъде започваща от Спасовден, другате от Свети Дух…
Възможно ли е и тук да се крият следите от много по-древен култ към Земята като жива сила, към Великата богиня Майка, към плодородието и обновлението, което тя носи?
Категоричен отговор трудно може да бъде даден. Но в народната памет са вплетени удивителни нишки и стари предания от митични времена – от дните, когато хората са отдавали почит и са благодарили на Великата богиня Бендида – Кибела – Артемида, вярвайки, че могат да получат нейното благоволение – за богата реколта, за изцеление, за добиване на жадувана рожба… И сред тези легенди и предания за вълшебства и божии дарове, са се съхранили и тези, оставени ни от посестримите на самодивите – златокосите русалки – жрици на носещата благодат владетелка на природата и лова, господарка на планините и горите, закрилница на майчинството и помощница при раждането Артемида, или самите те – нейни въплъщения, наричани още „мелиси“ – пчели (сладички и меденки)… А на 20-ти май случайно, или не съвсем е Световният ден на пчелите… В зависимост от това къде е храма – жриците на Артемида били наричани и „мечки“, „кошути“, „нимфи“, „кариатиди“…
Русалките – пазителки на плодородието
Днес думата „русалка“ често извиква образа на приказно същество с рибя опашка, живеещо в океани и морета. Българските народни вярвания обаче пазят съвсем различен техен образ, който ги сродява със самодиви, самовили и вихрушки.
Русалките от старите вярвания на българина стоят много по-близо именно до света на самодивите. Те принадлежат към същия кръг невидими женски същества – свързани с природните сили, билките, плодородието и лечението. Но за разлика от самодивите, чието присъствие в народното въображение е по-постоянно, русалките имат свое точно календарно време. Те идват в определени дни. Извършват своята работа. И си отиват. Принадлежат не толкова на мястото, колкото на времето, в което са нужни на човека, за да му осигурят жадуваните природни блага.
Може би затова народът ги свързва именно с дните около Спасовден и дори им е нарекъл цяла седмица – Русалската неделя – период, когато житата вече са класили, природата е достигнала своята зрялост, а Земята се готви да даде плод. И през тази седмица е било много важно божието благословение – това на русалките, които да гарантират със своето магично присъствие не само хлебородието, но и изцелението на тези, които страдат от неизлечима „самодивска“ болест.
Интересно е и си заслужава да се проучи защо българите едно време възприемали Русалската неделя като „сестра на Тодоровата“… Но за това – друг път и в друго време…
Според записаното от Димитър Маринов русалките са женски същества – много красиви моми, с дълги руси коси и с криле, „живеят тамо на край свят“, а при нас „дохождат само веднъж в годината”: „Русалките дохождат при нас на Русалска сряда, китят се с росен и приготвят се за своята работа.“
Но каква е тази русалска работа? Отговорът е удивителен…
Когато русалките сеят роса
В народната представа русалките не идват, за да вредят. Те идват, за да благославят, да гарантират, че житата ще дадат богата реколта. Те не се завръщат по Благовец като своите посестрими – самодивите, а се завръщат на „Сряда преполовения“, която народът е нарекал „Русалска сряда“. Дохождат русалките, за да се приготвят за магичната си мисия „да росят хлебородие” върху цъфналите ниви, „та да завръзват хляб”, като правят това, ръсейки магичната роса от рог!
А дали познатите ни тайнствени ритони, опазени в тракийските съкровища, не са били именно ползвани от русалките, дадени им от Великата Богиня Майка?! И за това може да се поразмислим…
Димитър Маринов описва ролята на русалките като тържествена и свещена:
„Непременно, преди да пристъпят към своята много важна и много тържествена работа, русалките се пременяват и накичват като за предстоящо празненство. И има ли по-тържествен момент от тоя, когато се руси и сее благодатно семе над класили вече и цъфнали стръкове житни и им се дава плод да родят изобилно количество благодатни зрънца?“
Тук русалките не изглеждат като опасни същества. Те са носителки на благодат. Пременени, украсени с цветя, те извършват невидим обред над нивите. Сеят роса. Дават плод на житото.
В старото народно разбиране росата не е просто природно явление. Тя е жизнена сила. Благословия. Затова и не е случайно вярването, че на Спасовден „всяка капка роса е жълтица”. Може би затова в някои народни тълкувания възниква близостта между роса, росен и русалка — не непременно като езикова истина, а като съхранена символна памет.
Любимото цвете на русалките
Сред всички билки едно растение заема особено място. Това е росенът (Dictamnus albus) — растение от семейство Седефчеви (Rutaceae), известно още с народни имена като русалче, русанлийче, росник. Самите названия пазят спомен за връзката му със самодивския русалски свят.
Според Димитър Маринов именно росенът е любимо цвете на русалките. С него те се кичат. С него се пременяват. Има поверие, че през нощта срещу Спасовден русалките излизат да берат цветовете му: „Русалките берат росен цвете през нощта срещу Спасовден в потайно време. Ето защо до тая нощ цветовете на росена стоят, а на утрето на Спасовден росенът е без цветове…, кръновършени (откъснати отгоре). Откъснали са ги русалките.“ Така народът си обяснявал отсъствието на цветовете – не като природен процес, а като действие на невидими сили.
В света на старите хора природата никога не е била бездушна. Но росенът не е само растение. В народната памет той е и лечебно биле, посредник между човека и невидимия свят. Известният като бял росен (Dictamnus albus) се използва в народната медицина, но е растение, което изисква внимание – освен лечебни свойства, притежава вещества, способни да предизвикат кожни раздразнения. Тази двойственост – между лековитото и опасното – още повече засилва неговия особен статут. Може би затова ходенето на росен се е запазило като един от най-устойчивите обреди в българската традиция.
Ходенето на Росен: търсене на изцеление и среща с невидимото
Около Спасовден се извършва един от най-чаканите български обичаи — ходенето на росен. В някои райони той е известен и с друго име. Димитър Маринов записва, че в село Семидже, Хасковско, го наричали „роксосан“.
Но ходенето на росен не означавало просто посещение при лековито растение. То било обред. Преминаване. Търсене на изцеление. Според сведения, описани от Томислав Дяков, хората, които отивали на росен, носели със себе си нова зелена стомна, нов пешкир, бъклица с вино, пита хляб, печена кокошка, както и чорапи или пешкир – дар за русалките, който оставяли или закачали по клоните.
Тези предмети не са случайни. Новата стомна и новият пешкир носят представата за чистота и обновление. Хлябът, виното и храната напомнят за обредна трапеза. А дарът, оставен на дърво, подсказва старото разбиране, че човекът не отива само да поиска помощ. Той носи дар. Защото в традиционния свят изцелението рядко идва без взаимност.
Не е случаен и цветът на стомната – непременно да е зелена. В българската народна вяра зеленият цвят е символ на здравето, вечния живот и възраждащата се природа, като същевременно е основната багра, свързана с народните лечителки (баячки, билкарки, вещерки и знахарки). Докато червеният цвят в традиционната култура служи предимно за защита от уроки и предпазване от зли сили, зеленото има изцяло възстановяваща, пречистваща и лечебна функция.
В народната представа русалките знаят всички билки. Те могат да лекуват. Идват отдалече. Весели са. Милостиви са. За много болни хора именно те са били последната надежда за изцеление. В тези си функции те се родеят с Траке – митичната нимфа магьосница, сестра на Европа, която в древногръцките извори се явява епоним (personification) на самата историческа област Тракия. Образът ѝ е най-чистото доказателство за това как античният свят е възприемал древните тракийски жени – като дълбоки познавачки на природата, билките и мистичните заклинания. И затова никак не е случайно, че днес тук – в тракийските земи, е запазен жив спомена за русалките и техните природни познания, жриците на владетелката на целебни и вредоносни треви Траке, притежаваща двойствена магическа природа, „характерна за по-късните самодиви и магьосници във фолклора“… Лечителка, защото можела да премахне всякакви страдания и да изцели тежко болни хора чрез комбинация от отвари от билки и специални баяния (заклинания). Магьосница, защото със същите тези билки и думи тя имала силата да омагьосва, да предизвиква страдания или да подлуди човек, ако бъде прекъсната, непочетена и разгневена.
Да отидеш на Росен: път към свещените места
Ходенето на Росен не винаги е било свързано само с билката. То означавало и отиване до определени места. До Спасови кладенчета. До самодивски извори. До върхове и специални поляни. До особени пространства в планината. В село Клисура например старите хора разказвали: „Да отиде на росен“ значело болният да прекара тази нощ на Богдан. На връх Богдан – там, сред „гъстата галилейска гора“. Там имало лековита вода, с която болните се миели. Имало поляна, където растял росен. Който отивал, оздравявал.
Трудно е да не се запитаме: Дали тези места са избирани случайно? Или народът е пазел памет за особени пространства, където билки, вода, височина и святост се срещат?
В Средногорието и днес съществуват местности като Спасово кладенче, Спасова могила, оброчен връх Спасовец, а на някои места има изградени параклиси — както например край махала Бодят в село Петрич и край Спасовото кладенче в Златица, посветени на „Възнесение Христово”. Свети спасовски места има и в землищата на Челопеч, Мирково, Смолско, Пирдоп и край Антон.
Възможно е тези пространства да пазят много по-древна сакралност, върху която по-късно се наслагва християнската традиция?
Новата вяра често идва върху старото свещено място. Мястото е тук – същото, защото то е енергийно наситено и свещено!
Страх или почитание?
По-късните вярвания натрупват множество забрани около Русалската неделя. Да не се работи. Да не се влиза в нивите. Да се носи пелин. Да се пазиш. Носи се и чесън!
Но възможно ли е първоначално тези табута да не са били плод на страх? А на уважение? За да се предупредят стихиите, че човек се приближава и ще наруши тайнствата им?
Може би едно време хората са вярвали, че има време, когато природата извършва свои невидими действия и човекът трябва да отстъпи. Да не нарушава. Да не прекъсва. Да почете с мълчание усамотението на дарителките. Да позволи на Земята да извърши своето обновление.
Русалките, тези изящни посестрими на самодивите, не изглеждат в най-старите описания като враждебни. Напротив. Когато берат росеновите цветове и се кичат за своето тържествено дело, те са весели, радостни, празнуващи, милостиви, лекуващи, обновяващи и гарантиращи богата реколта за хората. Но както всяка свещена сила, изискват уважение. Защото всяка магия изисква тишина и вяра, почит и молитва, благодарност и дар!
Паметта, която остава
Днес мнозина още ходят на росен. Други пазят легендите за Спасовите кладенчета и извори. Трети разказват за самодивски места по планините, за игралища и бели пеперуди. Вече не помним напълно защо. Но обичаите са се съхранили и устойчиво се повтарят година след година. Защото понякога традицията пази по-дълго от историята, обичаите и ритуалите се повтарят – позагубили от първоначалния си облик, но незагубили от значението си.
И когато в нощта срещу Спасовден росенът „губи“ цветовете си, а земята диша в своята най-дълбока пролетна сила, старият свят нашепва, че не е напълно изчезнал. Свят, в който русалките – тези дивни носителки на благодатната роса, гаранти за плодородие и изцеление – слизат сред зелените жита, за да „росят хлебородие” и посеят благодат. И да напомнят, че човекът някога е умеел да разговаря със Земята. Да усеща ритъма ѝ, да я уважава и пази!
И Свети Спас през това време русалско коня си ковял със злато клинци, та се стягал да „обиде зелен синор“. От сърдит весел става, като вижда, че есенниците са изкласили, пролетниците – вретенили, ливадите – кон не гази, а лозята изресили, овчарите вече са по бачиите и всичкото поле песен пее… Така, както разказва записаната в Литаково, Орханийско, дн. Ботевградско; спасовденска песен… Песен – изпята молитва: „Свети Спасе, тебе молим, дай ни дъждец и росица, да се роди жито, просо, да нахраним сиромаси, сиромаси и сираци!“…
И Свети Спас се радва, че магичните русалки са донесли благодатен дъждец и росица, осигурили са и тази година хлебородието, с което да се нахрани обилно народа.
А през Русалската неделя (Русаля) тръгват и четите на „русалските хора”, наричани още русалии и калушари, да играят русалски игри и да лекуват от „русалски болести” тези, които не са спазили „табутата“ и са нарушили ритъма на „русалските работи“…
Подготви: Петя Чолакова
