На 30-ти ноември църковнохристиянския календар отбелязва свети апостол Андрей, наречен още Първозвани – който пръв сред апостолите тръгнал след Христа. Денят е начало на зимния цикъл празници в българската народна обредност.
Св. ап. Андрей е ученик на Йоан предтеча и след като той посочва Исус Христос за „агнец Божии“ пръв тръгва след Него и бидейки брат на св. апостол Петър, той го завежда при Спасителя. И двамата са рибари. Исус им казва: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци“ Ихтис (от старогръцки ἰχθύς / ichthús, „риба“), е един от основните символи, използвани от ранните християни като знак за разпознаване. Той представлява спасителя Иисус Христос през първите дни на ранната църква. На гръцки език това е съкращение за Иисус Христос, Божия Син, нашия Спасител. Впоследствие остава стилизиран символ под формата на риба, образуван от две дъги на кръг, както и акроним (или акростих).
От друга страна свети Андрей се счита за апостол на православните християни, защото той е ръкоположил първият епископ на християнска църква изобщо в Цариград – епископ Стахий, а от Цариградската патриаршия са получили св. Кръщение и миропомазание православните – българи, сърби, руси и други. Ето от къде идва претенцията на източното православната църква, че има първенство над католиците.
В миналото нашите деди наричали празника не Андреевден, а Едрей, Едринден, още Дрейювден. По сведенията на редица изследователи на българския фолклор, едно време се е смятало, че от Едрей денят започва да нараства. Казвали, че „Андрей прогонва зимата и дългите нощи“, а от този ден всичко едрей (наедрява), защото денят нараства колкото едно просено, или царевично зърно“. По българските земи е съществувало вярване, че денят наедрява толкова, колкото е „скокът на петел на праг“.
В навечерието на Андреевден се вари жито, царевица, фасул, леща, ечемик, овес. Нарича се: „Както сварените зърна наедряват, така да наедряват посевите“. Правят се пити, в които се поставят сребърни пари – да наедряват парите. Комуто се падне парата, неговият късмет ще работи през годината.
По клисурско тоя ден се нарича Едрей и се празнува за мечката. Царевица не варят. В Панагюрище на този ден му викат Андрей, варят от всичко и хвъргат из комина и викат: „Да си здра-а-ва, бабо Мецо!“ (по записки на Димитър Маринов).
В навечерието на Андреевден или рано сутринта стопанката слагала на огнището да вари в ново гърне жито, царевица, леща, боб. „Надуването“, наедряването на зърната в народната етимология се свързва с „наедряването“ на различните култури и с плодородието изобщо. Раздава се на всички в къщата да хапнат от това вариво, слагали от него и в храната на добитъка и на кокошките, за да е голям приплодът им. Хвърляли по малко от сварените зърна нагоре в комина на огнището с пожелание посевите да растат високи и да наедряват. Стопанките приготвяли и прясна пита от всички видове брашно или колаче с издълбана в средата дупка, която запълвали с просо.
На този ден имало забрана жените да не прихващат домашна работа, да не предат, да не тъкат, да не плетат и перат, за да не напада мечката нивите, кошерите и добитъка. Битувало поверието, че ако стриктно се спазват забраните – в къщата ще има плодородие и дори човек да срещне мечка, тя няма да му навреди.
На празничната трапеза на този ден се нареджат варено жито, нахут, царевични зърна, фасул, пита. Гости посрещат Андрей, Андрея, Адриана, Адрияна, Андрешко, Андрейчо, Първан, Пръвка, Първанка, Храбро, Храбър, Храбрин, Силен, Силка, Дешо, Дешка.
Деня на свети Андрей е възприеман в миналото и като ден на мечката, затова го назовали Мечкинден. Вярвали са, че на този ден мечката обикаляла из къщите на селяните. Ако не ѝ хареса приготвената за нея гощавка, тя изяждала децата. На този ден се вари царевица (кукуруз), за да се нагости мечката, която много го обичала. Изричали се и думите „На ти мечко, варен кукуруз, за да не ядеш суров“. Смесването на двете вярвания – християнски и народни, направили от свети Андрей покровител на мечката и нейн заповедник. В легендите за него се разказва, че често се явявал яхнал мечка.
Вглеждайки се назад в древните времена и в този празник и днес личат езическите му корени. В преходното време между есента и зимата, границите между този и онзи свят са разрушени, настанало е времето на магичните сили и същества, дните са погани, мръсни, караконджулски. Основната идея, която влияе върху въображението на хората, е да се възвърне равновесието в природата, равновесието между соларното и хтоничното начало“на света. Образът на мечката не е случаен – тя е представител на хтоноса, на непознатото и оттам на страшното. Част е от подземния свят, в който живее (пещерите), тя може да общува с онзи свят, явява се посредник, оттам е свързана с плодородието, с влагата и женското начало.
В езически времена мечката често съпровожда божествата на гората, на лова, на мъртвите. Тя е неизменен спътник на богинята Артемида, придружава и келтската богиня Артио. Често мечката е тотемно животно на родови герои и племена.
В Северна България денят на Свети Андрей се почитал и за предпазване от мечки, като тази представа е свързана с народната приказка за Свети Андрей и мечката. Мечката е възприемана и като лечител, тя предпазва от болести. И до днес е запазено вярването, че като те гази мечка – те лекува. Този обичай все още е запазен в кукерските игри, по време на които се изпълнява от маскирани като циганин и мечка лица, които карат зрителите да лягат по корем „да ги гази мечка за здраве“. В кукерските и сватбарските обреди „мечият персонаж“ е доста популярен, като той маркира „нечистото“, „неподреденото“, от което трябва да се премине в нов социален статус.
Томислав Дяков припомня, че в българския фолклор мечката е едно от превъплащенията на змея. Има приказка как змеица слиза от планината в образа на мечка при овчаря, в когото се е влюбила и го отвлича в своята бърлога.
„Стояне, синко Стояне, / туй не е мечка-стръвница, / ами е мома-змеица“ – (записана в района на Елена, също и варианти от с. Войнеговци, Елинпелинско и в с. Златарица, Еленско).
В преданията ни змейовете и змеиците живеят в горите и пещерите, по високите скали, около езеро, извор, свещено дърво. Летят из облаците и са символ на тъмнина и небе, на облак и дъжд, на вода и дъга. Мъглата е формата под която се явяват често. Ако змеят се изправи, опашката му отива в долната земя, тялото му е на земята, а главата – в горната земя, и така здраво и завинаги свързва тези три тайнствени, всесилни и вълшебни за човека светове.
Змеят притежава неукротената сила на хаоса. С едно духване може да извади и най-големите дървета, а с едно поемане на дъх – да ги изправи. Изкоренява ниви като вихрушка или направо като тракийския бог на вятъра Борей отнася любимата си. Змейовете пазят ветровете и дъждовете затворени в големи подземни пещери и ги пускат по свое желание.
Змей може да причини също слънчево или лунно затъмнение, ако погълне небесните светила. Падащата звезда също се тълкува като огнен змей, прелитащ в небето.
Според една народна представа змеят има глава на орел или на кокошка. Според друга, от кръста нагоре е красив момък, а от кръста надолу – смок. Небесната дъга също се възприема понякога като змей, който пие вода от морето и щом се напие достатъчно, започва да вали дъжд.
Разказва се, че змеят може да се появи в образа на огън, въглен, пауново перо, златен наниз, вихрушка. Ако някоя девойка намери и вземе такъв наниз, въглен или перо, змеят се влюбва в нея и тя трудно вече може да се освободи от него. Понякога змеят в образа на красив ерген се хваща на хорото, но може да остане там само до обяд, защото след това отново му пораства опашката.
Според запазено и до днес вярване, всички змейове и змеици се родили след една случка. Едно време, когато месечината ходела по земята, една жена я взела и я увила в неизпраните пелени на детето си, а според друга версия жената убила Луната с иглата си, докато бродирала на гергеф. Разсърдила се Луната, вдигнала се високо в небето и проклела жената всичките й деца да се превърнат в змейове и змеици. Те живеели сред хората – изяждали ги или се женели за тях. И това продължило, докато Св. Георги не убил майката, а Св. Тодор – змейовете и змеиците.
Според някои поверия, разпространени не само из българското землище, в змей се превръща шаран или смок, доживял 40-годишна възраст. Затова змеят има опашка като риба или змия. Тялото му е покрито със златни люспи и има златни крила.
От написаното е видно, че никак не е случайна връзката между празниците на Свети Андрей (Мечкинден) и Свети Никола (Никулден). Народната вяра определя Свети Андрей като баща на Свети Никола.
Редица изследователи насочват вниманието си именно към изследване на езическите идеи и запазени вярвани в християнството, отчетливо доказвайки, че християнската митология е „здраво стъпила“ на предхождащата я народна вяра, взаимствала е много от нея, прикачила се е доста устойчиво, но и до днес народното християнство в България надделява над приетите от църквата догми.
На Едринден сварете кукуруз и омесете пита, а на Никулден – не забравяйте шарана!
Подготви: Петя Чолакова